За изкуствения интелект, роботите и базовия доход.

Прозрението

Изминаха почти 10 години от последната ми публикация в блога. За това време, дори COVID-19 не можа да ме разтърси до такава степен, че да напиша нова статия, но новата реалност настъпва много бързо и е време да й обърнем внимание.

През далечната 2004-та година излезе филмът-фантастика "Аз, роботът" с Уил Смит. Заглавието на филма, макар и взаимствано от сборника разкази на Айзък Азимов, нямаше почти нищо общо като сюжет със сборника от едноименния писател. По онова време България излизаше от икономическата криза от 90-те години на 20-ти век. Държавата беше свръхизостанала по отношение на автоматизацията и роботизацията във всеки един сектор на икономиката. Гледайки този филм по онова време, аз си мислех, че това в България няма как да се случи, че едва ли и в моя живот ще видя робот, който ще замести хората, с изключение на машините и роботите в сектор производство. С времето макар и бавно, България успя частично да догони технологичното си изоставане спрямо развитите икономики, благодарение на множеството чуждестранни инвестиции, които се вляха в икономиката ни, както и съпътстващото с тях know-how.

Когато през 2015 година, започнах работа като счетоводител (макар и не в пълния смисъл на думата), в компания, дъщерно дружество на може би най-известния в цял свят бранд (ще му спестя името), забелязах наченки, че и нас няма да ни подмине автоматизацията и роботизацията, макар и с леко закъснение. Както много други западни компании, бившият ми работодател беше изнесъл (аутсорснал) част от счетоводните си функции в България, създавайки тук център за споделени услуги (Shared services center). Голяма част от счетоводните функции, а впоследствие и други такива бяха прехвърлени в България, с цел оптимизация на разходите на компанията. От една страна в местните бизнес единици бяха съкращавани цели отдели, съответно тук се наемаха по-малко хора, които да извършват същата или сходна работа, но от друга страна този процес беше подпомогнат и от внедряването на ERP система, която оптимизираше счетоводните процеси. Разбира се, генерирането на нови процеси създаваше и нови длъжности в тукашния екип, но като цяло се елиминираха повече такива на ниво компания. Ако в самото начало, с цел по-бързото и ефективно усвояване, и прехвърляне на длъжности и процеси от Европа към България, бяха наети доста хора, то с течение на времето, нещата вече не изглеждаха така. Виждах как оптимизацията на разходи се услажда на висшия мениджмънт повече и повече, как в процеса на съкращаване на разходи те можеха да стигнат много далеч. Дойде и първият сблъсък между служителите и „роботите“ (изкуственият интелект). Беше създаден отдел „Роботизация“, чиято идея беше да създаде и внедри продукт, който да „облекчи и подпомага“ дейността на текущите служители, които уж щяха да жънат благото на продукта. Още тогава ми светна и проблесна, че това не е бъдещето, което искам за себе си. Реших, че ще напусна, търсейки друга алтернатива в сферата на финансите, която да не може да бъде изцяло заместена от изкуствения интелект. Търсех си работа като финансов анализатор или финансов контролер. Намерих, не сгреших (за това малко по-късно). Да се върнем отново към бившия ми работодател. След като напуснах, разбрах че този продукт вече е започнал да изземва човешки функции, като в самото начало хората не го смятаха за опасност, нито смятаха, че ще заработи някога перфектно, но с времето тези неща бяха изчистени. Имаше директива от най-високо ниво, че за част от служителите, които напускат, на тяхно място няма да бъдат наемани нови такива. Да, никой не беше уволнен, никой не изгуби работата си, но пътят беше ясен – компанията гонеше своите цели и максимизацията на печалбата е нейната основна цел. Когато говорим за максимизация на печалбата, тук няма правила, няма социални фактори, няма и компромиси.

Както по-горе написах, реших че ще сменя позицията, на която се намирах, с друга подобна в сферата на финансите. Започнах като финанасов контролер в най-голямата в света компания в модната индустрия. Исках тази промяна, защото все още изкуственият интелект е далеч да замени тази длъжност. Защо ли? Защото в една организация, винаги ще има нужда от човек, а не робот, който да прави анализи (дава писмени и устни обяснения), да дава решения на проблемите, които възникват от финансово естество. Да, в този случай роботът може да ми помогне с генерирането на отчети, които са досадна и бавна задача от една страна, но от друга страна ще ми спести време, което мога да фокусирам върху по-задълбочен финансов анализ. Всеки човек работещ в сферата на финансите знае, че всички длъжности се характеризират с много крайни срокове, които трябва да бъдат спазвани, а от друга страна и генерират повече извънработно време (overtime). Oувъртаймът от своя страна генерира повече разходи на компаниите и кара служителите да напускат поради пренатоварване (изтичане на човешки капитал).
Смея да твърдя, че към настоящия момент почти 6 години на тази позиция, все още няма и наченки за подмяна на моята позиция и мен като човек, с изкуствен интелект. Нещата обаче в счетоводния ни отдел не стоят вече така... Тук вече тече и е в сила същият процес, който вървеше при бившия ми работодател, но 6 години по-късно. Към момента дори не се знае дали ще съществува такъв отдел, но това е тенденцията, няма как да избягаме от нея. За себе си съм спокоен, но най-вероятнто и моето време ще дойде... Кога? Никой не може да каже...Надявам се дотогава да съм минал няколко нива нагоре, така че да се „измъкна“ от невидимата ръка на изкуствения интелект.

Да се върнем на базата на тази статия. През ноември 2022 година беше пуснат в експлоатация ChatGPT. Много хора се подиграваха на това как отговаря на въпросите, но с времето съм убеден, че проблемите ще се изчистват и минимизират. Още повече, че след пускането му, доста големи компании проявиха интерес към него, и дори заявиха, че ще го използват като заместител на текущия съпорт за клиентите (в някои случаи пак е чат-бот, в други стои реален човек). Това от своя страна означава, че най-вероятно ще участват по един или друг начин в развитието на този продукт. Нямам и капка съмнение, че големите корпорации ще направят всичко възможно да постигнат икономии от въвеждането му, въпросът е, до какво ще доведе това за обществото? Аз нямам отговор на този въпрос, но мога да хвърля няколко теми за размишления по въпроса.

Ако през 2004-та година България беше много изостанала в автоматизацията и изкуствения интелект, то днес, с привличането на чуждестранни инвестиции България все по-бързо догонва развитите икономики. Ако към това, добавим и ефекта от намаляващото население в трудоспособна възраст, респективно и намаляващата работна сила, то това отваря много нови врати за бизнеса да ускори процеса на роботизация. Най-чувствителни по отношение на работната сила сектори са - сектор услуги (най-вече аутсорсинга) и производство. Последните години в България, редица големи западни компании изнесоха свои функции тук, което създаде конкуренция на трудовия пазар, а оттам започна и да се усеща липсата на работна ръка. Взели веднъж дългосрочно решение да преместят част от оперативната си дейност тук, нямат друг избор, освен да увеличават разходите си за персонал (с идеята да бъдат атрактивни на пазара на труда), или да потърсят друга алтернатива – изкуственият интелект.

Най-потърпевши в това отношение ще бъдат кол-центровете, тъй като ChatGPT би могъл почти напълно да замени заетите в този сектор.

В изследване за риска от автоматизация/компютъризация на процесите, България е на едно от челните места в ЕС с 56.56% шанс да загуби работни места в резултат на автоматизацията. С по-висок риск са само Хърватия, Португалия, Румъния (не всички държави от ЕС са представени в изследването).

Гледайки възможния риск от автоматизация, е редно да видим и какво е текущото състояние в Европа и България, по отношение на процента компании, които използват изкуствен интелект в дейността си.

На графиката от Евростат се вижда, че към края на 2020-та година, България е на опашката по отношение на използването на изкуствен интелект. Това е така, защото все още сме догонваща страна, т.е производството ни е изостанало в сравнение с развитите държави (наследство от кризисния период от 1989 – 1997). Ако можем да направим заключение между двете графики, ясно виждаме, че България хем е изостанала в използването на изкуствен интелект, но същевременно има и най-голям риск той да замени човешкия фактор. Защо? Защото процеса на изоставане, ще бъде компенсиран с времето, а оттам и рискът за заместимост расте. Разбира се, важно е да се спомене и каква е структурата на икономиката във всяка една конкретна държава, т.е какъв процент от заетите са в рисковите от автоматизация сектори.

Данъци върху изкуствения интелект и базов доход за всеки (не и безусловен).

Преди няколко години Бил Гейтс лансира идеята за облагане с данък компаниите, които заместват хората с изкуствен интелект. На пръв поглед звучи като спасителен план за хората и техните работни места, тъй като би могло да забави процеса на роботизация, но от друга страна, ако няма глобално съгласие за единен данък върху изкуственния интелект, то това няма да доведе до нищо хубаво. Защо ли? Защото държави, които притежават запаси от природни ресурси, които биха си позволили да не въвеждат такъв данък, въпреки загубата на работни места, и това на практика би привлекло повече инвестиции към тях (офшорни зони). Оттам, цялата идея за единен данък върху роботите/изкуствения интелект би се сгромолясала. Въпросът е, какво ще се случи със социалните системи в цял свят при нарастващо население? Да, не всички професии ще бъдат засегнати, но сектор услуги и производство ще бъдат тежко засегнати. Ако по време на индустриалната революция хората също са се притеснявали за работните си места и своите професии, то това не е било напълно обосновано, защото именно тя доведе до развитието на редица нови професии и сектори. Разликата между това, което се случва в наши дни и по времето на индустриалната революция е, че ситуацията е коренно различна, и капацитета за развитие на нови професии се е изчерпал значително, защото биха се заличили и модерни професии.

Правителствата ще трябва да се справят от една страна с нарастващата безработица, оттам и високи социални разходи, и от друга страна да избегне отлива на капитал. Генерираната безработица ще увеличи правителствените разходи, но те няма да бъдат компенсирани от по-високи приходи от корпоративен данък от евентуалните икономии, респективно по-големи печалби на компаниите.
Ако обаче всички се съгласят за облагане върху загубата на работни места в резултат на въвеждането на изкуствен интелект/роботи, то нещата биха продибили коренно различни измерения. Тогава би възникнал въпроса, какво ще правят компаниите? Дали ще продължат роботизацията или ще върнат отново хората обратно на работните им места? Все си мисля, че тръгнал ли е процеса на роботизация, компаниите няма да се спрат, по-скоро ще го забавят, въпреки данъците, с които биха ги обложили. С тези данъци би могло да се осигури едно базово съществуване с определен праг за хората, които са си изгубили работните места. И тук идва и другият момент, че ще има преквалифициране и интерес към определени професии, само че работните места ще бъдат силно ограничени.
Преди време в България се бяха появили разни „сектанти“, които искаха да въвеждат безусловен базов доход за всеки, без дори да споменава нещо за изкуствения интелект, като фактор за въвеждането му. Като цяло идеята им беше, че дохода не зависи от никакви предварителни условия, било то задължение за започване на платена работа, за демонстриране на желание за работа, за участие в общественополезен труд или за поведение в съответствие с каквито и да е роли на половете. Всеки човек, независимо от своята възраст, професия и т.н. ще има право да получава този доход. С това съм категорично против, затова ги наричам и „сектанти“, тъй като трябва да има диференциация на база на професия, образование, принос към обществото, възраст, богатство и т.н. Защо обвързвам данъците върху изкуствения интелект и базовия доход? Колкото и да не вярвах в това, все повече започвам да се убеждавам, че ако ще разчитаме на изкуствения/интелект и роботите да ни заместят, то те би трябвало и косвено да ни осигуряват благата и живота, които бихме имали. Ако трябва да работим по-малко, тогава възниква въпросът, как трябва да организираме свободното си време. Най-вероятно с данъчните постъпления ще бъде осигуряван този базов доход на всеки един от нас загубил професията (доходите) си, за да може все пак човечеството да пребъде, ако не искаме да се саморазрушим. Диференциация би трябвало да има, както и да бъде изграден микс от следните критерии, въз основа на които да се отпуска базов доход:
1) Професия. Хората взимали по-висок доход преди да загубят работата си, следователно трябва да получават и по-висок базов доход. Също така, тези които продължават да работят, не би трябвало да получават такъв базов доход, тъй като противоречи на концепцията.
2) Образование. Необразованите хора не би трябвало да взимат същият базов доход, колкото и тези с образование, най-малкото защото едните са инвестирали повече време, усилия и средства, за да го придобият.
3) Възраст. Младите хора винаги са били гръбнака на една икономика, тъй като те консумират и харчат повече, отколкото по-възрастните. Това е така, защото имат повече потребности, отколкото един пенсионер. Следователно децата не би трябвало директно да получават такъв доход, тъй като от тях се очаква да се реализират на трудовия пазар.
4) Богатство. Богатите също трябва да бъдат лишени от такъв доход, защо на практика той не кореспондира с идеята за базов доход, тъй като те не са застрашени от бедност.
5) Семейно положение. Семейните също би трябвало да взимат по-висок базов доход, с оглед на това, че те биха имали деца, за които да се грижат и съответно това изисква повече средства.
6) Принос към обществото, толерантност и противозаконни действия. Подозирам, че с развитието на зелената идея, че хората все повече и повече ще бъдат диференцирани според това, колко опазват околната среда и колко потребяват. Друг фактор, който би могъл да бъде приложен за база за изчисление на базовия доход би могъл да бъде толерантността (полова, расова, и т.н). Това би бил най-субективния фактор, който се надявам да не бъде използван никога, но тенденцията в западните общества не е никак добра в това отношение. Може би най-критичният момент тук, в определянето на базовия доход е криминалното минало на един човек. Веднъж прегрешил закона, с наложена присъда, дали той заслужава да получава такъв доход? Спорен е този момент, защото налагането на забрана за получаване базов доход, може да не доведе до желания ефект за ресоциализация и интеграция в обществото. Може би този фактор също трябва да бъде обвързан с приноса към обществото, т.е един човек редовно да бъде оценяван.

Обратно към филмите

Да се завърнем обратно към филмите. Докато пишех тази статия вчера, реших да си пусна и новия епизод на „Mandalorian”. Пак роботи, дроиди и подобни неща... В конкретния епизод, главните герои трябваше да решат проблем с дроидите на една планета. Проблемът се изразяваше в това, че роботите от време на време дават дефект и съответно проявяват странно поведение (нападения върху населението и т.н.). Всички дроиди бяха под контрола на управлението на планетата, съответно всички могат да бъдат изключени и пуснати в експлоатация отново. И тук идва ключовият момент от епизода. Едно от предложенията, които дадоха главните герои за справяне със странното поведение на роботите, беше да се изключат абсолютно всички такива. Само че стана ясно, че обществото на планетата не е пожелало това, в референдум организиран по този въпрос, тъй като роботите им изкарват прехраната, те ги забавляват, те им слугуват, т.е те са неизменна част от всекидневието им, въпреки страха от нападения.
Какво ще се случи с нас, ако освен че ни изкарват прехраната, осигурявайки ни базов доход, роботите влезнат (а те вече са) и в нашето всекидневие? Ще станем ли по-зависими от технологиите? Със сигурност, да. Дали все пак няма да ни осигурят по-достоен, разнообразен и качествен живот? Може би сме на прага пред нова индустриална революция, строй, начин на живот? Ако в началото, а и сега хората са негативно настроени срещу роботите, то с времето това ще отмине.
Интернетът, токът и батериите ще са бъдещето на живота ни, но с това зависимостите и проблемите ни. Информацията ще бъде най-ценният ресурс, а когато сме свързани с интернет, то ние ще сме податливи на атаки. Ако в резултат на хакерски атаки роботите започнат да се държат не така, както искаме, и както са програмирани (от нарушена функционалност до пълна нефункционалност), имаме ли решение на този въпрос? Освен че обществото ще е еволюирало в житейски план, то и престъпленията също ще еволюират спрямо технологичния прогрес. И пак, гледали сме много филми, в които технологиите спират заради хакерски атаки, а за нещастие това вече е реалност. Въпреки всичко, дори изгубили работата, професията, доходите си, ние ще искаме изкуственият интелект и роботите да са част от нашето ежедневие.

 

 

 

Защо тегленето на заем няма да стимулира икономиката ни?

Измина дълго време от последната ми публикация. Правителството падна, беше назначено служебно такова и бяха насрочени предсрочни избори. Една от причините поради, която падна това правителство беше фискалната дисциплина, която беше наложил министър Дянков, която не позволява силно увеличаване на доходите. Алтернативата на това, да се покачат доходите в България е или привличането на голям брой чужди инвеститори внезапно (което няма как да стане), или тегленето на дълг, с който да се увеличат доходите.

Нека разгледаме какво би се случило, ако се изтегли заем от 1 млрд. лв. сега. Да кажем, че следващото правителство иска да покачи доходите и за целта тегли кредит в размер от 1 млрд. лв. Дали чрез емисия на облигации или от някоя финансова институция в случая няма значение, тъй като независимо от лихвите, които предлагат, това е ДЪЛГ. С този дълг се предполага, че ще се стимулират най-бедните - пенсионери, безработни и заетите на ниски заплати в държавния сектор. На пръв поглед звучи добре, защото бедните ще бъдат компенсирани за натрупаната инфлация през последните 4 години. Ако консолидирания бюджет на България е 30 млрд. лв. и за следващата година неминуемо разходите ще се увеличат с повече от 1 млрд. лв. заради натрупаните лихви. Представете си, че годишните ви доходи са 3000 лв (нетно), но вие изразходвате изцяло тази сума и са ви нужни още пари, че да можете да покриете изцяло вашите разходи. Ако запазим съотношението 1:30, то на вас, ще са ви нужни още 100 лв доходите отгоре, за да можете да покриете изцяло вашите разходи. Да, на пръв поглед сумата не изглежда много, но с лихвите ще стане и повече. Но какво правите на следващата година? За да покриете тези 100 лв, вие ще трябва да изтеглите със 100 лв отгоре, за да върнете и тези, които сте изразходвали, тогава вие попадате във въртележката. Някой ще каже, че рано или късно това ще се промени, и вашите доходи ще нараснат. Е да, но няма да нараснат в условията на бушуваща криза в Еврозоната, още повече, че през 2015 година идва падеж на нова голяма емисия облигации.

И тук вече стигаме до въпроса, защо фискалната политика в България не би проработила в случая. Ще го кажа просто - доходите на българите ще изтекат навън през текущата сметка на платежния баланс. Защо? Защото ще си навнесем чуждестранни стоки. А всеки знае, че най-бедните обикновено купуват чуждестранни стоки. Зеленчуци, плодове, яйца, месо - рядко са български вече, тъй като нашите стоки се изнасят в чужбина, защото нашите са прекалено скъпи за нас (ефекта на валутния борд и високия курс на лева) Следващия въпрос е до каква степен българските фирми са български и дали не стоят чужди капитали зад тях, които да превеждат трансфери към компаниите-майки в чужбина. Друга причина поради, която фискалната политика по увеличаването на доходите няма да повлияе върху потреблението е, че българската икономика е малка и силно отворена и следователно бюджетния мултипликатор е в по-нисък, отколкото в голяма или в затворена икономика. За да преодолее рецесионния разрив при при нарастване на цените (както имаме в България), трябва да се направят по-големи държавни разходи, защото тяхното мултиплициращо въздействие намалява. Примерно, поради нарастване на цените, пределната склонност към потребление ще намалее, което означава, че ще се увеличи и пределната склонност към спестяване. Оттам мултипликаторът на държавните разходи също ще намалее и мултипликационния ефект на фискалната експанзия. Поради това, разходите, които са необходими за попълване на рецесионния разрив, трябва да бъдат много големи. Но за съжаление не можем да си позволил големи дългове да теглим, тъй като ни очакват много, много тежки времена.

И така разгледахме, как българската икономика се оказва в капана на Еврозоната, валутния борд и отворената си икономика. Другото, което може да се каже като извод е, че българинът няма да стане по-богат от тегленето на дълг, защото и на ниво човек, той не става по-богат, напротив, по-беден. Тук дилемата не трябва да бъде фискална стабилност или ръст на доходите чрез тегленето на дълг, а как да стимулираме бизнеса в България, така че той да генерира производство, което да реализира на външния пазар, и печалбата му да остава в България. Друга дилема, която също изниква е дали държавата да покачи доходите или да повиши инвестициите си. Аз съм за стимулиране на българския бизнес, за създаване на конкурентни условия за всички, за преференциални условия  за стартиращи бизнес предприемачи, за повече държавни инвестиции (инфраструктура, образование, здравеопазване и т.н.), които обаче да не създават временна заетост, а перманентна заетост, чрез създаване на нов тип услуги.

Присъединяване на България към Еврозоната – тенденции и предизвикателства

Еврозоната е група от страни-членки от Европейския съюз, които са приели еврото за своя официална валута. Създадена е през 1999 г. Целта е не само въвеждането на единна валута за всички страни, които членуват в Еврозоната, а и да се провежда обща монетарна политика от единен орган – Европейската централна банка. При създаването й, в нея членуват единадесет държави, а в момента са седемнадесет. Това са – Австрия, Белгия, Германия, Гърция, Естония, Ирландия, Испания, Италия, Кипър, Люксембург, Малта, Холандия, Португалия, Словакия, Словения, Финландия и Франция. Още три други европейски държави са включени в зоната, въпреки че не са членове на Европейския съюз – Монако, Сан Марино и Ватикана. Други държави, които използват Еврото са – Черна Гора, Косово и Андора, както и колонии извън територията на Европа. Целите на Европейската централна банка, която провежда общата монетарна политика е да поддържа стабилност на цените, да поддържа умерена инфлация и да предотвратява дефлация, емитира единната европейска валута, да следи за нормалното функциониране на платежните системи и да осъществява валутни операции на страните членки в съюза и извън него. Десет държави от Европейския съюз не членуват в Еврозоната. Това са– България, Чехия, Дания, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Швеция и Великобритания. При създаването на Еврозоната, Великобритания и Дания добиват правото да избират сами кога да влязат в Еврозоната, докато другите са задължени, след влизането им е ERM II – Европейски валутен механизъм. Европейският валутен механизъм, на жаргонен език се нарича – чакалнята към Еврозоната. Условията за приемане на единната европейска валута предвиждат всяка държава да предстои в тази чакалня поне 2 години. Целта е да се докаже, че може да се поддържа стабилна фискална и монетарна политика и особено важно националната валута на съответната страна да поддържа стабилен валутен курс спрямо еврото за продължителен период от време. Критериите за влизане в Еврозоната са: 1. Бюджетен дефицит в рамките на до 3% от брутния вътрешен продукт 2. Инфлация, която не надвишава с повече от 1.5 процентни пункта средното ниво в страните с най-висока ценова стабилност 3. Държавен дълг до 60% от брутния вътрешен продукт 4. Дългосрочни лихвени проценти, които не надхвърлят с повече от 2 процентни пункта средното ниво в страните с най-висока ценова стабилност 5. Колебания на валутния курс на местната валута с не повече от +/- 15%

От таблицата се вижда, че членки на ERM II са Дания, Литва и Латвия и единствената членка, която покрива Маастрихтските критерии е Дания. Други страни, които покриват Маастрихските критерии, но не са членки на ERM II са – България и Швеция. За или против членството на България в Еврозоната? След присъединяването си в Европейския съюз през 2007 година, България поема ангажимента да влезе в Еврозоната, в удобен за нея момент. България изявяваше активна позиция за членство в Еврозоната до 2009 година. Нещата обаче от тогава до сега се промениха коренно. За момента България не желае да се присъедини към Европейския валутен механизъм, тъй като, ако се присъедини, и ако покрие Маастрихтските критерии, тя ще трябва да влезе в Еврозоната. Еврозоната може да донесе не само активи, но и пасиви за България. Нека разгледаме първо положителните страни от евентуално членство на България в Еврозоната. С присъединяването си в Еврозоната, България ще приеме Еврото като своя валута. Това ще доведе до улесняване на търговията със страни от Европейския съюз и по-точно намаляване на транзакционните разходи. Практиката показва, че всяка новоприета страна в Еврозоната става по-нискорискова държава. Това е така, защото тя няма да има автономна парична политика и ще бъде управлявана от Европейската централна банка и риска от неадекватна политика е минимизиран. Ефектът от това ще бъде повишаване на кредитния рейтинг на България, намаляване суаповете за кредитно неизпълнение – CDS, и понижаване на лихвените проценти по кредитите, което ще стимулира кредитирането, потреблението, преките чуждестранни инвестиции и икономическия растеж. Също така, България ще стане по-конкурентна по отношение на износа си, тъй като в момента българския лев е силно надценен, благодарение на Валутния борд. Ако погледнем периода от въвеждането на Валутния борд, до сега, виждаме, че инфлацията в България е много повече, отколкото тази в Еврозоната. Ако прегледаме практиката в миналото, държавите, които влизат в Еврозоната минимизират инфлацията си, и се приравняват към близката до средната за Еврозоната – инфлационна конвергентност. Отрицателните страни за България от евентуалното членство в Еврозоната, обаче могат и да заличат гореспоменатите ефекти. В момента в Еврозоната цари дългова криза, която е без известен край и бъдещето на Еврозоната и Европейския съюз като цяло е застрашено. Сериозната задлъжнялост на страни като Гърция, Испания, Италия, Ирландия, Португалия и други, създават несигурност, която от своя страна спира разширяването на Еврозоната. За България членство в Еврозоната в този момент би имало разрушителен ефект, тъй като с присъединяването си, трябва да участваме в Спасителния фонд, със сума, която България няма от къде да намери, тъй като фискалния резерв е на критичния минимум, ако се приспаднат средствата от пуснатите това лято облигации, които седят на сметка в БНБ и чакат падежа на брейди облигациите през 2013 година. Единственият начин България да вземе участие в този Спасителен фонд е, да изтегли кредит от институция или да пусне нова емисия облигации, които нашите поколения трябва да изплащат, заради това, че финансово нестабилни страни, трябва да бъдат подпомагани. Друг отрицателен ефект, пак свързан с членството в Еврозоната би бил евентуален срив на еврото като глобална валута. И не на последно място отрицателен ефект е това, че съответната централна банка на определена държава, губи своята независимост в името на централизирания орган – Европейската централна банка. Икономическата стабилност – полза за всички Валутната нестабилност и високата инфлация през по-голямата част от 70-те и 80-те години е създала трудности и несигурност за мнозина. По време на изграждането на икономическия и паричен съюз инфлацията намалява в значителна степен. Впоследствие тя беше задържана на ниски нива. Основната мисия на ЕЦБ е да контролира ценовата инфлация на ниско годишно ниво, близо до 2 % инфлация в средно-срочен период.

На графиката се вижда как страните през годините отчитат виското ниво на инфлация, дори в някои от страните и дефлация. След влизането им в Еврозоната обаче се забелязва инфлационна конвергентност.

Ето къде стои и България. От графиката може да се види как България през годините инфлацията е на сравнително високо ниво. В последните години обаче се забелязва и минимизиране на инфлацията до такава степен, която е близо до средната за Еврозоната. Това понижение се дължи не само на кризата от 2008 година, но и на това, че България е във Валутен борд. Предимствата на ниската инфлация са много. Бизнесът предприема повече инвестиции. Когато инфлацията е висока и непостоянна, заемодателите изграждат сигурен праг на лихвения процент, т.нар. рискова премия. При ниска стабилна инфлация тези защитни прагове не са необходими, така че парите се освобождават, за да инвестира бизнесът повече, създавайки растеж и работни места. Освен това, ниският лихвен процент води до ръст в кредитирането, което оказва също положително влияние върху икономическия растеж. Но дали именно това кредитиране не създаде проблеми на голяма част от домакинствата в Еврозоната? Голяма част от банките бяха засегнати от това, че бяха раздали кредити на много хора, които в последствие, изгубиха своята работа и оттам не можеха да си погасяват задълженията. Това доведе до срив и подкрепа на много европейски банки. В България, въпреки кризата и ръста на кредитирането, банковата система е една от най-стабилните в Европейския съюз, добре капитализирана и с добра капиталова адекватност. Същевременно с това, би трябвало да се отбележи, че и лихвения процент по кредитие в България преди кризата е по-висок, отколкото множество от страните в Еврозоната. Нека разгледаме и какъв е дългосрочния лихвен процент по ДЦК (десетгодишни ДЦК, следващата страница) Забелязва се конвергенция в лихвените проценти до кризисната 2008 година, след което страните, които изпитват най-голяма трудност в публичните финанси покачват нивата си на лихвените проценти по ДЦК до 30% - Гърция, 14% - Португалия, 12,5% Ирландия и т.н. Съществен спад отбелязва Германия, която достига най-ниските си исторически нива именно по време на кризата.

Нека видим какво е положението и в България.

Какво се вижда тук? Виждаме, че България, благодарение на строгата фискална дисциплина, достига исторически ниски нива през 2012 година. През тази година емитирахме дълг на десетгодишни ценни книжа на стойност 950 млн евро с лихва от 4,44%, което за такава сума е голямо постижение. Неслучайно България е една от малкото страни в Европейския съюз, на която кредитния рейтинг беше повишен, с перспективата да се покачва още и още. Бюджетен баланс

На следната таблица виждаме как с идването на кризата, Еврозоната задлъжнява значително. Преди настъпването й голяма част от държавите не поддържан положителен бюджетен баланс, като по този начин натрупват дълг, и след настъпването на кризата, голяма част от тези държави, нямат възможност да плащат задълженията си. Рискът някои от държавите да изпадне в неплатежоспособност е голям и опасността да се разпадне Еврозоната е голяма. От таблицата виждаме, че най-дисциплинираните държави в Еврозоната са – Естония, Финландия и Люксембург. Не случайно Естония и Люксембург са 2 от трите държави с най-нисък държавен дълг в Европейския съюз. Нека разгледаме какво се случва в България.

От графиката се вижда, че България през годините е със стабилни публични финанси и има дълги периоди на бюджетен излишък. Това от една страна е добре, защото излишъка отива във фискалния резерв, а 25% от този излишък отива в Сребърния фонд. Този фискален резерв задържа България като стабилна държава в условията на криза. Като минус обаче трябва да се отбележи, че близо 2% от БВП бюджетен излишък, говори за недобро планиране на приходите, съответно разходите. Това до голяма степен се дължи и на модела за прогнозиране, който ползва Министерство на финансите. Моделът е изработен от Световната банка, но той е верен, когато има умерен икономически растеж, в порядъка на 3%, но се забелязват недостатъци, когато икономиката спада с около 2-3% или расте с над 3%. Ако приемем, че през 2011 година, в Еврозоната влезе Естония, която има близки до нас показатели, ще видим, че нейната икономика нарасна с невероятните 8%. Това става в резултат на проведени строги мерки, както и на влизането им в Еврозоната, което автоматично ги добави към нискорисковите държави. Оттам инвеститорите буквално заваляха в държавата. Дали обаче това може да се случи тук, макар и да не достигнем 8%, ще видим в бъдещето, но това няма да стане скоро, тъй като преди това България трябва да се присъедини към ERM II. За момента България няма такива планове. Заключение Като заключение бих искал да кажа, че дали България, трябва или не трябва да влезе в Еврозоната е много спорен въпрос с много неизвестни. Присъединяването ни към Еврозоната може да ни донесе много положителни ефекти, но в условията на несигурност, може и да ни върне много назад в развитието ни. Нужно е да се направи правилната оценка относно това, какви ползи и негативи би ни донесло това членство. Важно е да се следи и ситуацията в задлъжнелите и затруднени държави, но също така да не пренебрегваме и държавите, които са близки до нашите показатели и наскоро са се присъединили към паричния съюз. Не бих се наел да правя прогноза, кога България трябва да стане член на Еврозоната, но това не трябва да става скоро, тъй като краят на дълговата криза не се вижда.

Валутният борд - голямо зло или причина за стабилност?

През 1997 година правителството на Стефан Софиянски въвежда Валутния борд в България, в резултат на тежката икономическа криза преди това. Въвеждането на Валутния борд веднага дава своите плодове, като инфлацията е минимизирана, а и ефекта върху публичните финанси е почти мигновен.
На таблицата е показан ефекта на Валутния борд 5 години след въвеждането му.

Показател (средногодишно)	1990-1997	1998-2002
Инфлация	210%	5,7%
Ръст на БВП	-4,6%	4,1%
Ръст на инвестициите	-8,8%	20%
Бюджетен дефицит	-6,3%	-0,1%
Държавен дълг / БВП	168%	75%

Ефектът е явен и се вижда, че Валутния борд е свършил добре своята работа. Но дали той ни е нужен вече? Нека разгледаме от 2001 до 2011 година ръста на вноса и износа в България.
Износът на България от 2001 до 2011 година нараства с 187%, а вноса с 134%. Тук излиза на яве факта, че всъщност Валутния борд не оказва особено голямо влияние върху размера на вноса и износа, тъй като, ако разгледаме инфлацията в България и Еврозоната, ще видим, че инфлацията в България е почти 2 пъти по-висока, а оттам можем да кажем, че нашият лев е скъп и надценен. Надцененият лев, обаче оказва отрицателно влияние върху износа. Нека разгледаме и търговския баланс на България от 2003 до 2011.

	2003	2004	2005	2006	2007	2008	2009	2010	2011
България	-	-	-	-	-	-	-	-	+

През годините той е бил отрицателен и единствено положителен през 2011, но това най-вече се дължи на свитото потребление и търсене на вносни стоки.
За платежния баланс важи същото, той активен единствено през 2011 г.

Повечето от хората в България си задават въпроса, защо в България цените са близки до тези Европа, но доходите им далеч не са като техните. Именно тук изпъква ролята на Валутния борд и надценения лев. При силен лев, стоките, които се произвеждат тук имат по-големи разходи, отколкото в страни извън ЕС. Затова в България българските зеленчуци се изнасят навън, защото продукцията им може да бъде реализирана в страни, които могат да си позволят тези зеленчуци, а внасяме от страни, в които разходите за производство на същите зеленчуци са по-малки. Вносът изнася със себе си средства, които изтичат от българската икономика, и оттам идва нарушението в платежния баланс, който трябва да се покрива с международни валутни резерви или с кредити от чужди институции. Вносът също така предполага и ръст в търсенето на кредити. Това пък предполага увеличение на паричната маса, а оттам и генериране на инфлация. Тук може да се каже, че тази инфлация през годините в България е именно продукт на високото равнище на кредитиране.

Какво може да се направи в случая?

За да се избегнат такива трусове в инфлацията, може да се направи модификация на Валутния борд. Ще го кажа просто - той може да стане по-консервативен, като се либерализира. Ето как би могло да стане това.
Можем да си го представим като банка с двоен мандат: при силен приток на капитал тя се държи като банка, която има за цел ниска инфлация (например 2-4%). За да може да постигне тази цел, централната банка трябва да има възможност да издава ценни книжа, с които да "обира" излишъка от пари. Когато времената станат по-тежки, тогава банката изкупува обратно тези книжа, с което увеличава паричната маса. Ако се стигне до изкупуване на всички книжа, тогава банката действа като обикновен валутен борд. Важното е, че при тази система банката е винаги по-консервативна от обикновения валутен борд, т.е. парите са винаги по-малко или равни на парите, които валутният борд би напечатал. Т.е. тук имаме либерализиране на функциите на Валутния борд, с който той става по-консервативен в своята парична политика.

Според мен Валутния борд си свърши своето. Това, което мисля е, че той няма нужда да бъде махан за момента, но има нужда от преразглеждане. Определено конюнктурата от тогава досега е различна. Вече нямаме за цел да дисциплинираме паричната политика и публичните финанси, а да търсим максимален растеж. При такъв Валутен борд в момента, държавата ни е обречена на дълъг период от анемичен растеж и висока зависимост от останалия свят и единствен инструмент на България ще остане фискалната политика. При малка отворена икономика, далеч не е същото значението на балансирания бюджетен мултипликатор, както при голяма затворена икономика. Не можем да разчитаме на единствен инструмент на ЦБ да бъдат задължителните минимални резерви.

Кой е Милтън Фридман?

Първата ми публикация в този блог ще бъде отдадена в чест на Милтън Фридман и това, което ни е оставил като наследство.

Милтън Фридман е роден през далечната 1912 г. в Ню Йорк в еврейско семейство. Умира през 2006 г. на 94г. Завършва университета Рутджърс в Ню Джърси през 1932 г., където учи математика. Завладян от Артър Бънрс и Хомър Джоунс, през 1933 г. придобива магистърска степен по икономика в Чикагския университет, а през 1946 става и д-р по икономика в Колумбийския университет. През 1954 година заминава в Кеймбриджкия университет, където господства Кейнскианската школа. Милтън Фридман е бивш президент на Американската икономическа асоциация, Западната Икономическа Асоциация, Дружество Монт Перелин, член е на: Американското Философско Дружество и Националната Академия на Науките,и е един от изследователите към Националното Бюро за Икономически Изследвания в САЩ. Работил е като съветник в държавната администрация на президента Рейгън през 80-те години. През 1976 е Нобелов Лауреат за икономически науки - за изключителен принос в потребителските анализи, изследването, историята и теорията на паричната система, ценообразуването, и за неговите доказателства за сложността на стабилизационната политика.
Много правителства са практикували неговата на политическа философия, която възхвалява и величае добротетелите на икномическата система на свободния пазар с малка интервенция от страна на държавата.

Отначало Фридман е твърд кейнсианец, но в последствие подлага на съмнение кейнсианството. Повлиян Адам Смит, Ървин Фишер, Фридрих фон Хайек, Лудвин фон Мизес и други, той е твърд защитник на свободния пазар. Заедно със своя съратник - Анна Шварц, създават монетаризма като нова школа в икономикса. Неговата философия най-вече придобива изражение, след петролната криза от 70-те години, когато се появява едно ново явление в икономическата практика - стагфлацията. До тогава стагфлацията е нещо непонятно. Господстващата теория на Филипс и по-точно кривата на Филипс по онова време не предвижда, че с увеличаването на инфлацията, ще расте и безработицата. Фридман доказва, че Филипс греши. Фридман доказва, че Голямата депресия е причинена от парични феномени - ниско ниво на парично предлагане, а не както смята Кейнс - недостатъчното съвкупно търсене. Фридман е твърд противник на голямата държавна намеса, като той не отрича ролята на държавата, но колкото по-малко се меша тя в държавата, толкова повече положителни страни има това. Разбира се, тук не говорим за монополи и т.н., а за премахване на излишни регулации и по-малко държавни разходи. Фридман смята, че не е водещо съвкупното търсене AD (както е при Кейнс), а паричното предлагане МS. Според него инфлацията е паричен феномен, който не може да се избегне, но може да се намали ефекта й, а като най-голямо зло той определя дефлацията. Предлага паричното предлагане да изпреварва с 2-4% икономическия растеж всяка година, така че ако икономиката нараства, да може да бъде покрит този ръст с тази парична маса.
Един от най-големите му приноси е хипотезата за перманентния доход. Доказва, че не настоящият доход, а очакваният доход през целия живот влияе на потреблението на хората.

Какво ни е оставил Фридман като наследство ?

В своята книга "Капитализъм и свобода" и по-късната "Свободата на избора" Милтън Фридман слага началото на дебата за приватизация на пенсионната система. Това, което в България познаваме като "втори стълб на пенсионната система", е именно частична реализация на тази идея - лични пенсионни сметки, а не държавен фонд, управляван от бюрократи.
Плоският данък се разпространява много бързо в Централна и Източна Европа, е отново идея, предложена и защитавана от Милтън Фридман. Само за няколко години България се оказа обградена от страни, въвели плосък данък - Сърбия, Румъния, Македония, а освен тях Естония, Литва, Латвия, Словакия, Русия, Украйна, Грузия.

Във връзка с анализа на инфлацията и безработицата и международната икономика, Фридман се застъпил за въвеждането на плаващ обмемен курс вместо установения през 50-те години на ХХ век фиксиран обменен курс. Това негово предложение има новаторски характер и правилността на неговата позиция става очевидна, когато по-късно световната икономика започва да преминава към използването на плаващи курсове.

Милтън Фридман винаги убедително защитава възгледа, че ниските данъци са изключително важни за икономическото развитие. Професорът, за когото се твърди, че никога не е загубил дебат, споделя, че подкрепя намалението на данъците винаги и при всякакви обстоятелства. Причината е проста - бюрокрацията харчи чужди пари за чужди хора, което е много по-неефективно от харченето на свои пари за себе си. Твърдението му "Когато едно частно предприятие фалира, то се прекратява; когато едно държавно начинание фалира, то се разширява" изобилства с потвърждения - особено в България.
Винаги голям защитник на премахването на задължителната военна служба, Милтън Фридман постига резултат - включително и чрез членството в президентската комисия за въвеждане на доброволна армия. Премахването на задължителната служба е толкова важно за професора, че той сам отива в Конгреса, за да лобира пред конгресмените.

Милтън Фридман е интелектуалният баща на идеята за измерване на икономическата свобода - което се прави от два международни индекса - на института "Фрейзър" и на фондацията "Херитидж". Индексите доказват това, което Фридман твърди от десетилетия - страните, които са по-свободни икономически, имат по-висок икономически растеж и доходи, по-малко бедност и безработица.
Идеите за реформиране на пазара на труда и премахване на пречките пред неговото развитие са неотлъчно защитавани от Фридман. Държавното регулиране на труда и минималната заплата не защитават отделния работник - точно обратното, те пречат на икономиката да създаде достатъчно работни места, за да няма безработица.
Изучавайки държавната намеса в икономиката - обоснована със "защита на потребителите" или "защита на работниците", Фридман показва, че в стремежа си да помогне чрез интервенция на пазара държавата създава повече проблеми, отколкото решава - урок, който българските правителства и администрация все още отказват да приемат въпреки всекидневните доказателства за неговата правота.

Милтън Фридман е силен привърженик на въвеждане на ваучерна система в образованието, децентрализация на образователната система и приватизация на училищата, които да осигурят конкуренция. Той не престава да повтаря, че влошаването на качеството на образованието е пряк резултат от централизацията и бюрократизирането на системата и превръщането й от система за образование на деца в система за осигуряване работа на учителите. От това страдат най-много бедните и малцинствата - нещо, което можем да видим и в България.
По отношение на университетите той доказва, че ваучерната система би работила добре, а още по-добре би работила система, при която отпуснатият ваучер се разглежда като инвестиция (кредит) в съответния студент, която се връща от него от доходите му след завършване на университета.

Фридман е съветник на кандидата за президент Бари Голдуотър, президента Никсън и президента Рейгън, негови последователи са Маргарет Тачър и успешните реформатори в Източна Европа. Той съветва военното правителство в Чили, за което е критикуван, както и комунистическото правителство на Китай, за което никой не го критикува, въпреки че и двете са еднакво недемократични. Така или иначе и Чили, и Китай се определят като икономическо чудо - което се дължи и на работата на Фридман.

Макар, че е по-малко извествен в статистиката, Фридман е бил също така отличен статистик. Един от неговите най-известни приноси за статистиката е последователното семплиране.

След всичко изложено може би ви стана ясно защо аз съм негов поддръжник. Можем единствено да му благодарим за редицата идеи, чиито плодове берем днес.

 https://www.youtube.com/watch?v=FOMI0ORGH44